Ние сме сдружение „Лицата на хората“ и нашата мисия е да работим за подобряване на живота на деца, младежи, хора, семейства и групи в
уязвима ситуация. Вярваме, че намирането на решения на проблемите на хора в уязвима ситуация трябва да включва и самите тях.
Проект “Лица на толерантността” изпълнихме в рамките на проект INSPIRE: Подобряване на националната подкрепа за превенция, интервенция и отговор на насилието над деца и овластяване на жертвите. Това е нашият опит да дадаем принос за по-доброто разбиране на насилието в училище. Затова проведохме изследване сред ученици, родители и учители в две училища с цел да разберем какво би могло да повлияе справянето с този проблем.
Приложената форма на изследване ни позволи да разберем специфики за конкретните училища, въз основа на които да изведем конкретни препоръки. С това насочваме вниманието към прилагането на основани на доказателства подходи за намаляване на насилието между връстници и поддържане на сигурна среда за превенция и реакция. Запознайте се резултатите от изследването:
Резюме на доклада от изследването
Пълна версия на доклад от изследването
Младежка версия на доклад от изследването
Дискусия върху данните от изследването от екипа изследователи: д-р Радостина Антонова, Памлина Младенова и Милена Маринова
Насилие между деца в периода на юношество
Юношеството е специфичен период от живота на човека. Основната му задача според Ериксън е развиване на чувство за идентитет (кой съм аз). Това е период на бурни телесни и сексуални промени. Ключово е значението на групата връстници. Юношата се обръща към групата от връстници за сметка на семейството и родителите. Един от парадоксите на юношеството и юношите е желанието за свобода, но и потребността да бъдат контролирани, да бъдат самостоятелни, но и да получат подкрепа и одобрение. Това е периодът, когато те се отделят от родителите, което обикновено става чрез бунт и атакуване на авторитети. Както за родителите, така и за учителите този период може да бъде труден за понасяне. Търсенето на идентичност през роли на насилник или жертва носи на юношите опит, който може да им навреди. Затова колкото по-добро разбиране има за юношеството, толкова по- добре може да се разбира насилието между връстници в този период. И толкова по- ефективни биха били интервенциите спрямо насилието между младежи в контекста на юношеството.
Има нужда от по-добро разбиране за периода на юношеството и развитийните му задачи в контекста на насилието между деца. Има нужда този период от живота да бъде разбиран в по-голяма дълбочина. Например, някои от белезите на насилие при юношите лесно могат да бъдат разпознати като „лошо или предизвикателно поведение“ и да бъдат санкционирани. Също така юношите от дисфункционални семейства често виждат учителите и в родителска роля и поради това може да оспорват авторитета им (като към родители). Това може да бъде много полезно за психичното развитие на юношите, ако бъде разпознато, разбрано и правилно използвано в отношенията в училище. Територията на училището се разбира еднозначно от трите групи участници като място, на което не трябва да се допуска насилие между учениците. И в двете училища няма случаи на насилие (като под това се разбира преди всичко физическо насилие) в сградата на училището, което може да създава усещането у учителите за справяне с насилието – в интервютата те по-често споделяха, че в тяхното училище няма насилие. Но насилието между деца е свързано с техните отношения и се простира извън физическото място на училището. Затова и инцидентите на насилие между ученици все по-често се случват извън територията му. Иначе казано, липсата на навременно разпознаване, достатъчно добра първична превенция и адекватна реакция на място в училище, може да доведе до ескалиране на проблема – младите хора да вземат нещата в свои ръце и да ги решават спонтанно и често в състояние на бурни емоции. Учениците влизат в различни роли – на агресори и на жертви в отношенията по между си без да го разбират и да рефлектират върху опита си. И този опит те по всяка вероятност ще пренесат в по-нататъшния си живот като възрастни.
Изнасянето на физическата саморазправа между ученици в известни на всички територии близо, но извън училищната сграда и двор, е резултат преди всичко от поставянето на камери в училището. Учителите споменават това с облекчение, а децата със смесени чувства на страх, понякога въодушевление. Друга причина за тази практика е споменатото вече желание на младежите сами, „като големи хора“, да се справят с ескалиращ конфликт без намесата на учители и родители, както и без последствия от упражненото насилие. Тази практика е доказателство за постепенното нормализиране на различни практики на насилие сред младите хора – наред с обидите, окачествявани като „закачки“, през замерянето с предмети и бутането като форма на „игра, да ни е весело“ до боеве в регламентирани територии като форма на „изясняване на отношения“.
Реакция срещу насилие
Общото и за трите групи изследвани лица е, че ги занимава въпроса с реакцията при насилие. Реакцията от страна на учителите и училището като институция е важна за родителите и в голяма степен важна за учениците. Родителите очакват от учителите преди всичко справедлива, разбираща и навременна реакция, основана на индивидуална връзка и отношение с участващите в ситуацията на насилие. Те очакват също така компетентност у учителите по темите, които вълнуват младежите. За учениците адекватната реакция при случаи на насилие от учителите създава по- високо доверие в тях, дори и да не са пряко засегнати („В началото тук имаше едно момче, той нахлуваше в женската тоалетна. Когато казах на директорката, това повече не се повтори.“(момиче, 17 г.) Те се чувстват по-добре свързани с училището, когато имат усещането, че ако потърсят помощ от учител, ще я получат.
Учителите изглежда са по-дистанцирани от проблема насилие между деца, като си го обясняват най-вече чрез проблемите в семействата, чрез социалните мрежи и въздействието им върху децата и младите хора, чрез наркотици и вейпове. Те по- скоро възприемат насилието не като отклонение, а като симптом на социална и семейна дисфункция. Техните идеи за справяне с насилието са именно чрез подобряване на безопасността на средата, напр. видеонаблюдение в училище или подобрени административни процедури, но на този етап не мислят за отношенията, които създават с учениците като за ресурс за намаляване на насилието. Решаването на проблема с насилието в училище според тях е повече свързано с материални и дори административни подходи (напр. наказания и ограничения), отколкото с развиване на умения у учениците за справяне с конфликти и информираност. Докато за учениците и родителите идеята за справяне с насилието включва развиване на умения, обучения и дискусии, като всичко това предполага ангажираност на учителите и училището.
Темата за сексуалното насилие, която се появява в интервютата на учениците особено в едното училище, изцяло липсва като тема при учителите и от двете училища. Дали нямат готовност да говорят по темата с учениците, дали нямат подготовка да го разпознават и назовават, но изглежда, че това е една трудна тема за учителите. А, както и изследването показва, изглежда че е трудна тема и за семействата.
Интервюираните учители също така не говорят и за пространствата около и в училищните тоалетни, които се идентифицират от учениците като едно от опасните места в училището. То не се разпознава като такова от учителите и е една от териториите, където учениците се справят сами. За учителите тоалетната е по- скоро място, където някой може да пуши или да взима наркотици, или да руши, което ги притеснява повече, отколкото че може да е място, където се случва насилие между учениците. Това кореспондира с данни от различни международни изследвания, че значителен дял от учениците се въздържат от използване на училищните тоалетни не само заради лоши хигиенни условия, но и заради страха от негативни взаимодействия, тормоз и социална уязвимост, свързани с присъствието на други ученици в тези пространства (Vernon et al., 2003; Lundblad & Hellström, 2005). Училищните тоалетни се описват като слабо контролирани и социално рискови места, което те избягват (Norling et al., 2016; Blum et al., 2002). Дизайнът на училищните тоалетни позволява както лесно и скрито нахлуване в кабинките, така и лесен визуален достъп (над ниските врати), който понякога се използва за заснемане на засрамващи клипове от ученици спрямо техни връстници („Имаше тук случай, момичета били в конфликт и едната снимала другата в тоалетната – отгоре, през вратата. После се биха …“ (учител, над 5 години стаж) Предизвикателство през училищните ръководства е да помислят, как да се направят тези пространства по-сигурни и безопасни без да се нарушава личното интимно пространство на децата.
Според ученици и родители насилието между връстници се свързва и с някои от подходите, използвани от учителите за дисциплиниране и работа с учениците, например осмиването или излагането пред целия клас под формата на обратна връзка. Тя е целенасочено негативна, оценъчна и засрамваща детето, което вече е форма на емоционално насилие и има множество последствия за психичното здраве. От една страна детето започва да се съмнява в собствените си способности, а от друга връстниците му може да започнат да използват същите оценъчни и засрамващи етикети, превръщайки го в жертва. Въпреки, че учениците споделяха за подобни неща в интервютата, повечето от тях не ги идентифицират като форма на насилие от учителите, за разлика от родителите, които го разбират и назовават. Подобни форми на насилие, рационализирани като дисциплиниращи или мотивиращи похвати, не рядко са причина родителите да преместват децата си в други класове или училища.
Стратегии за справяне с насилието
Учениците по-често предпочитат да се справят сами, вместо да търсят помощ от учители и родители. Предпочитат да не ангажират учителите, защото мислят, че няма да има ефект, а родителите си – поради опасения от тяхната реакция да отидат в училище, за да се застъпват за децата си като се „разправят“ с учители и ученици. Според тях това не само не помага, а дори влошава нещата. Стратегията на родителите при случаи на насилие и липса на реакция, е да преместват децата в други училища. И родителите, и учениците споделят мнение, че учителите повече вредят с бездействието си или подценяването на някои ситуации на насилие.
Родителите трудно намират границата между асертивност и агресивност и са склонни да насърчават децата си по-скоро към агресивен отговор на агресията. Това според нас от една страна е свързано, как самите родители са били учени да се справят с насилието, а от друга с очакването им техните деца да бъдат силни, справящи се и да не преживяват болка и дискомфорт. Най-важно е „да не си мълчиш“ и „ да не се оставяш да те мачкат“ са най-често посланията на родителите към децата. Но тези очаквания може да са и много тежки или трудни за изпълнение за някои деца – „Е, да, разбираемо е, те искат децата им да са силни.“ (момче, 16 г.) Гледната точка на учениците към отправени към тях обиди или предизвикателства (често за физическа саморазправа) е по-скоро да не показват, че са се засегнали, вместо да реагират с агресия при самозащита.
Резултатите от изследването ни показват, че там където има добър диалог между родители и учители, има много повече идеи и възможности за ефективни интервенции. И съответно, където няма диалог или разбиране, липсва доверие както на родителите към училището, така и обратното от училището към родителите: „Дадоха се прекалено много права и уязвиха институцията… децата го виждат и стават по-свободни да нарушават нормите.“ (мъж, опит 6 г.) Учителите по-често реагират на насилие ad hoc, според собствените си виждания, преценка, мотивация и готовност, а не основано на обучение и знания, което е сериозен проблем. Въпреки наличието на приети в училището процедури за реакция при ситуации на насилие, учителите споделят, че обикновено реагират определени учители. Това не се обсъжда в учителските екипи и води до напрежение и конфликтност между самите учители. Децата от своя страна се обръщат за помощ към определени учители и това са преди всичко учителите, които се намесват в ситуации на насилие. Отношението на децата към тези учители, за разлика от това към другите ненамесващи се учители, е на уважение, симпатия и доверие. Което също би могло да стане причина за напрежение и конфликти в учителските екипи.
„Този доклад е създаден в рамките на проект Лица на толерантността, съфинансиран от Европейския съюз и фондация „Работилница за граждански инициативи“ (ФРГИ). Изразените възгледи и мнения са единствено на автора (авторите) и не отразяват непременно тези на Европейския съюз и ФРГИ. Нито Европейският съюз, нито ФРГИ могат да бъдат държани отговорни за тях.“
